worst.

personal satan.

i became fire.

now is a place

what we are made of.

forever.

обичали сме

тихо

много

лудо

по детски

назаем

за кратко

други

себе си никога, 

но

винаги истински

и един път 

завинаги

защо?

километър щастие.

трябва ни само -
в задното огледало
небеса
ширнал се в розово залез
а пред погледа
пътят безкраен
любимата песен
с тихо объркани думи

чакам-да-зърна-морето

и някоя пропусната табела
да добави километър
щастие

няма пълно щастие.

Няма пълно щастие.
Има пълни чаши и празни легла,
пълни джобове и празни сърца.
Мерни единици за щастие - безброй:
Пари
Вещи
Литри
Доста често числа,

но най-често -
имена.

червено палто.

на раменете си нося
половината свят и
червено палто

тежат различно.

обаче идва лято
и ми се носят
само прегръдки.

омръзнало ми е
от планове и сметки,
не разбирам от числа,
едвам пресмятам
рестото от килограм
череши.

вече разбирам
само от любов,
а палтото и света съм
прибрала
в гардероба да
летуват.

архаично.

нямам кой знае какво за даване,
само себе си
вярно, не е много
и е доста
счупено,
малко захабено,
с остри ръбове
няколко пукнатини и
архаично
но е всичкото, което имам

обещавам ти -
ще изтупам прахта,
ще излъскам ръбовете,
ще закърпя шевовете
ще получиш цялото,
и единственото ново е,
че ще е
наистина

ние.

всички ние сме свещи,
чакащи пламък -
някои да блестим,
други да изгорим.

апокалипсис.

иска ми се да чакам писмо
старо
на хартия
с аромат на мастило
и засъхнали сълзи
запечатано с червено клеймо
или какъвто цвят имаш

не искам сигнал
от нощното шкафче
синя светлина
и „Видяно в 00:47”

ще ми трябва апокалипсис
ако толкова искам

страшно е.

буря.

tea.

списък.

ръбове.

демоните не обичат
ръбове на маси,
че все си удрят коленете
обичат целувките да лекуват
болки.
имат много копчета
за лудост
знам ги всичките
и как да ги
гася.
викове почти не помня,
а само как се приспиват
демоните с пръсти
или ако са твърде полудели
- на ръба

изнасилваш ги до смърт
и
пращаш ги да спят в мазето.

нужда.

Когато някой ти липсва,
кафето сутрин ти горчи
и с 6 лъжички захар.
Когато този някой, ти направи кафето 
обаче,
разбираш, че нуждата от захар е преувеличена,
дори и за любимия ти сладкиш.

въпроси.

понякога седя и се чудя:
да броя годините, откакто 
те няма,
или да отброявам тези, които 
ми остават,
докато
те видя
отново?

божури, видели много път

Ако снимките можеха да носят аромат, тази щеше да ухае на божури, видели много път... heart емотикона

stardust.

Азот,

Водород,
Кислород
правят две неща –
звезди и хора.
Всеки човешки атом е роден от избухнала звезда.
Красиво научно доказателство.
Така че, аз и ти сме две звезди.
А когато се прегърнем, правим ли вселена?

А. Маруам
картина: Diddy's

есен/лято

Дъждът навън предполага,
да купувам чашите за чай по

две,

да ти завия краката с одеало
и да се радвам на лошото време.

                      ***

(летен вариант)

Дъждът навън предполага,
да купя два сладоледа,
да открехна леко вратата,
(за да слушаме звука на валежа)
и да се радвам на лошото време.

чудесата.

шесто чувство II

шесто чувство.

След теб 

търся някакво

самосъхранение,

че цялата била съм само 

чувство - 

при докосване оставяш рани,

навяваш аромат на дом,

но чужд,

с вкуса на нощ и дъжд, прикриваш мрак и сълзи,

и до днес чувам всички думи - неизпълнени,

и кълна се:

любовта е сляпа.

Петте ми бедни сетива,

настроени на ритъм 

липсване, а шестото - 

безкрайно е 

изключило, 

аварирало

след твоето 

обичане...

                     А. Маруам

current mood.

вечно лято II

вечно лято

Когато съм понякога сама -
рисувам сърца по изпотени прозорци,
изхранвам се с ябълки и мечти,
разхождам се по пътеки, ухаещи на смокини
и съчинявам детски имена
(адски съм добра).

Жаждата ми да-бъдем-неразделни е,
защото сме като море и вечно лято -
идеални заедно, ужасно скучни разделени.

                                     

                                               А. Маруам

Родих се турист, не чужденец.

Родих се турист, не чужденец.

От Лондон си донесох чай,
от Тунис – локум,
от Мадрид – сангрия, спомени и снимки.
Не се справям добре с липсите –
на най-изгарящите залези над Витоша,
на черноморския пясък в обувките,
на сутрешното кафе на балкона,
на хайде-в-неделя-да-се-раходим-в-парка
и да-си-говорим-за-нищо-и-всичко.

Обичам да пътувам,
но още повече обичам да се връщам.

        

                                    А. Маруам

Изгорени.

Ще бъдем лято през октомври.
Изгорени.
Слънцето ще го превърнем в свещи,
по пода вместо миди - по някое мънисто, от всички гривни, които скъсах ще настъпваш, 

докосване като полепнал пясък,
вълните от въздишки,
очите ти - морето...

Ще е далеч от лято, но на такова ще мирише,
докато държим прозореца отворен, че излиза пушек от душите...

                                                                    А. Маруам

Демон

С демона се знаеме отдавна,

станахме приятели дори.

Делим едно легло и стая,

една душа и тяло.

Готви супи, когато е студено,

налива вино вечер, когато сме сами. 

Подпира с нож главата ми изправена 

и често води ръката ми по листа.

Пусна ли го, става страшно, 

не обича да стои под ключ.

Обича стари книги и виното да е във кани,

често се дере до кръв и не пали лампи нощем,

пуши много и харесва тишината,

пада си по хора с имена на грехове,

и винаги се обличаме във черно.

Все пак всяка нощ си лягаме сдобрени...

Събуждам се, за да полудеем,

пишем, за да не ме боли.

                                А. Маруам

Седем часа разлика

не можех да спя,

все ми дишаше в косата

бутах ти ръцете,

бях свикнала отвита 

дишах тежко сутрин 

да те будя

обичаше да спиш до късно,

а на мен неделите ми бяха скучни 

само бухти можеше да правиш, 

а аз все ти казвах: 

не закусвам

сега лежа в неделя и 

обяд преваля

плътно съм завита и 

ослушвам се за 

дъх в косата

с мечти за бухти 

и да не беше някъде

със 7 часа разлика

                         А. Маруам

Четвърти закон на физиката.

Спомените са най-хубави,

когато предстоят.

Ще ми отваряш

вратите,

аз ще затварям стари 

рани.

Ще ми галиш

косите,

аз ще ти гладя

ризите.

Ще ми объркваш

мислите,

аз ще ти правя бъркани 

яйца.

Ще ми викаш,

а после аз ще ти шепна

името.

Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие.

Сега, нека ти кажа 

Четвъртия закон на физиката - 

Няма покой между две

тела, 

където се срещат душите и спира

дъха.

                                     А. Маруам

боледуване.

Да знаеш, човече, 

обичането има симптоматика на 

боледуване.

Болест от копнежи по 

въздушно-капков път -

сълзи и въздишки.

Присъствието е допаминът за треперещите пеперуди. 

След отсъствията е нужна дефибрилация на докосванията.

От ония болести е, дето цял живот ще те болят, казвам ти,

ама лекуването е скъпо...

Ще ти струва живота. 

                                            Маруам

величини.

В моите сметки

има само плюсове. 

Обичам те 

и

плюс безкрайност.

Ти поставяш други знаци -

Теб и мен

и теб без мен.

Вечната ти променлива.

Във формулата, само самотата 

е константа.

Както и да го смятам обаче,

да те няма, не е решение.

                                 А. Маруам

Ад.

Помня казваше ми:

Две тела,

няма значение какви, 

топлят като огън,

огън, който знаеш как гори

Душите.

За пламък казват, трябва кислород,

а аз ти казвам трябват само:

аз и ти. 

Просто запомни:

две тела топлят по-добре

от

стотина одеала, камината и Ада.

                                     А. Маруам

вечността.

Angel of the Lord.

за загубените.

след теб.

вечност.

sin.

сол.

небеса.

Срядата е път през спомените и
дъжд без синева,

но не е сива от тъга и мъка,

а защото ти е дала всичкото си синьо,

дето се е побрало в очите ти..

Разхождам се из миналото,

мисля, че с радост ти го е дала

понякога мързи я да синее или просто си измислям, защото

от край време ти си моите

небеса.

                                                                 А. Маруам

не разказвай.

начала.

Понеделник

се събужда със слънце.

В училище ни разказваха за новите начала –
пролет и утро. Празна страница
почти.

Днес е едно от тях

с чиста коса и измита неделя

с чисто сърце.

Да не ми тежиш на хубавото време

понеделник ми е почивен

с прогноза слънце и без теб

за вторник ще мисля утре.

                           А. Маруам

some day.

True.

True friendship could come in so many different shapes and forms. Could be a girl with fire in her hair and twisted eyes. 

Or new-hair-color-every-fuckin’-season-girl, could be also nearsighted or neurotic… 

Or a peaceful kiss on the forehead, or a frantic laughter over an indecent, dirty joke. Could come in the shape of a friend’s couch where you lay your tired head to rest or the biggest piece of your favorite homemade cake. Could be a long birthday wish or an old and hideous high school photo.

True friendship is not about the sex or gender, it is about bounding soul, understanding with a single sight. It's about late night conversations about the stars, or the planets, or the love of the food…

True friendship is about remember by heart the exact same quotes from your favorite series and use it with one voice, or lighting you a cigarette while driving...

It is about sharing the last drop of wine, or high five across the table.

                                                                                                           A. Maryam 

Чаши чай с лайка и сълзи

На Н. И.

Познаваме се отдавна и много чай сме изпили заедно. Но онзи чай със сълзите го помня най-добре. Много пъти сме пили от него през годините. Аз пия де, а ти разказваш и само от време на време го разбъркваш. И чая, и разговора, защото най-тежките разкази никога не са гладки и често губят нишката си... Пиша от името на рамото, на което плачеше тя, от името на съвестта, която често повишаваше тон, от името на нейните рани, които нося и аз, защото в приятелството всичко е споделено.

Обръщам се към НЕГО, към теб, онзи, който „звънна, за да каже, че не я обича”...

Истината е, че май само нея си обичал. И факта, че тя дойде в живота ти, когато ти вече се беше развалил от живеене и душата ти се разпадаше от пагубната за душите  разруха, ти помогна толкова безвъзвратно да я изгубиш. Завинаги. Мислих много, дали липсата на пример в семейството (надявам се, че мама и тате не са те гушкали достатъчно, защото не вярвам, че си заслужавал) е пробудил тази липса на чувства у теб. А тя се чудеше как може да нямаш приятели и се почувства истински специална, когато споделяше с нея и я допусна до черната си душа, а трябваше да бяга, бяга далече, щом веднъж надзърна вътре. А тя беше черна, черна, от онези най-черните, които са така родени, защото нищо на света не почерня така една човешка душа. Човешка – силно казано. Една маниакална жажда за власт и покоряване, в която няма място за приятелство, честност, а любовта – по-скоро термин от извратената ти икономика, а не чувство... Да разкарваш любовници, дори и чужди, когато си още дете, сигурно ти е изградило погрешни ценности в съзнанието. И точно това съзнание бъркаше любовта с тормоз, ласките с грубост, уж любовни, а всъщност раняващи и тялото и душата ѝ. А тя седеше, пиеше чай и търпеше тихичко, ако не бяха сълзите, онези издайническите, нямаше да ви разкавам сега... Не знам как, но изведнъж спря да брои лъжите, жените, невърнатите обаждания, съобщенията с надпис „прочетено” и седящи и до днес без отговор. Спря да брои провалените рожденни дни, всички празници, които развали или просто не дойде, сълзите спряха да болят и се превърнаха в яд... 

Разказваше ми понякога и за властта. А властта, тя май е най-лошото ти „качество”. Тази, която мислеше, че притежаваш над нея, която упражняваш всеки ден и те побърка факта, че ти се изплъзна. Ти не обичаш, ти МРАЗИШ.

И си САМ, безкрайно сам. Ядеш сам. Спиш сам. Животът ти е един безкраен режим по часове, в който няма място за топлина... А момче, тя е огън!

И го знаеш, и се разкайваш, и аз знам, че е твърде късно. Защото като всеки огън, тя може да се възпламени и след години, дори от пепелта. А ти ще си се разрушил от самота.  

И чаят пак ще е топъл и сълзите, които ще пълнят чашите, ще са от смях. 

                                                                               А. Маруам

Ако днес вали

Тъмното небе сутрин и мирисът на мокър асфалт, винаги ме карат да се усмихвам. Не се мръщя, че ще си намокря косата, радвам се, че ще се разходя под дъжда. 

Знаете ли, някои хора си нямат дъжд. Както някои си нямат сняг. Както някои си нямат палми пред къщата. Или пък червени обувки, или пък средновековен замък (ау, да имах средновековен замък!), или купчинки пари, или диамантени обеци, или любим. 

Затова май е по-добре да се радваме на това, което имаме, пък било то и дъжд. Защото можеше да го няма и да изгаряме под слънцето. Едното нямаше да е толкова хубаво без другото. 

Само един дъждовен ден може да ни накара да закопнеем по слънчевите лъчи и да им се насладим, когато ни погалят. Или когато ни погали любим, или тате по главата, сутрин на закуска.

Важно е какво имаме сега, какво сме имали преди и какво ще имаме занапред. 

И не, не става въпрос за онези неща, които обличаме, караме, ядем или харчим. А онези, които ни радват, разплакват, които прегръщаме силно до болка и никога не искаме да пуснем. 

В Египет казват, че сълзите са разхищение на вода... Не казват нищо подобно за усмивките. Живея в град, в който падат по 12000 литра дъжд на квадратен метър на година, но не спирам да си го повтарям... и излизам под дъжда.

                                                                                                                                                                                                      А. Маруам

Бяла стая

Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла. 

Успокояваща. 

И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.

В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти. 

Наркотично. 

И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща. 

Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те прегръща нищо не може да те нарани. 

Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от ожулени колене дете, 

прегръдката на любовница, късно през нощта, 

прегръдката на приятел, с тихи думи ''всичко е наред'', 

прегръдката на любима след дълга раздяла... 

Твоята прегръдка. 

Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.

Успокояващо. 

След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба...

Един вдъхновяващ проект. Проектът на Manu Propia

   Manu Propia или Собственоръчно създава една възхитителна онлайн книга, представяща изкуството на българските творци. Литературни произведения, илюстрации, фотографии - няколко измерения на изкуството, съчетани по невероятно въздействащ начин на всеки разгърнал една от четирите части на книгата, било то и виртуално прелистване. Разгледайте ги тук или посетете страницата във facebook - тук, Има по нещо за всеки вкус, сигурно е! 

   Шарено, красиво, вдъхновяващо и поетично. Идейно, творческо, открояващо се и СОБСТВЕНОРЪЧНО.
   
   Благодаря, че ме направихте част от Manu Propia! 

   А ето я комбинацията между А. Маруам и Цвета Петрова-Clementine и нейните прекрасни илюстрации към моите текстове. Разгледайте творчеството на Цвета Петрова на личната ѝ страница. 

  Приятно четене и наслаждаване !

Здравей, Нощ

Лежа и...

търся те, чакам те, бленувам те.

   Нощ приканваща към душевен екстаз от сънища и мечти в едно, бълнуване на самия ръб на реалността. Нощ, на границата на потъващото слънце, спускаща се бавно над град и хора. Нощ на всепроникваща тъмнина и сенки. Сенки, приканващи и никак страшни, носещи дъх на съзвездия.

   Онази нощ, която се спуска над очите на влюбените, когато се докоснат след дълго чакане. Онази нощ, която те кара да излезеш бос под звездите, просто за да видиш колко си малък в огромния свят, да се почувстваш незначим, по онзи освобождаващ начин, който ти нашепва, че цялата тежест не лежи на твоите плещи. Онази нощ, която те обгръща топло с аромат на покой и дълго чакана почивка.

   Нощта на късния януари, когато заваля първият сняг и тъмнината светеше около теб в милиарди късчета. Нощта на чакам-те-на-балкона-да-изпушим-по-цигара, нощта на нека-си-говорим-за-живота-в-другите-галактики и помниш-ли-детските-дни. Нощта на тихо тиктакащия часовник отмерващ вселените, които препродихме, докато стигнем дотук. Нощта на цветните детски сънища и влюбените обещания, изречени със страст единствено под черния плащ на мрака. Нощта, спускаща се над клепачите на уморения пътник, стигнал най-после у дома. Нощта преди да остареем, преди да се родим, преди да се открием. Нощта на запалените свещи и бавно догарящия огън в камината, когато от значение е единствено пламъкът в душите ни.

Здравей, Нощ, която не искам да свършва никога, защото ме кара да повярвам във вечността.

Здравей, Нощ, ела и легни до мен.                                                                                           

                                                                                 А. Маруам

Безстрашната

 Заставаме вечер пред огледалото с размазания грим от сутринта. Под ярките флуоресцентни лампи виждаме изсъхналата, ронеща се спирала, събралия се в ситните нови бръчици грим (появили се след поредната година на мръщене дали пред компютъра, дали докато запали колата в студа, дали след като се заляхме с кафето сутринта и чорапогащника се скъса, дали след псувнята от задната кола на светофара, след като не можахме да вкараме първа с раздрънката си стара скоростна кутия), после погледът ни се спира на размазаното тук-там червило и подаващата се истинската, сивата, уморената кожа изпод боите... И докато се опитваме да измием лъжата за годините на лицето и душата, леко започваме да чоплим тук-там, първо леко, после с настървение и ярост, опитвайки се да свалим маската. Опитваме на врата, после около очите и накрая стигаме до тук, до онзи ръб, където започва косата ни. Точно тук. Започваме да чегъртаме с нокът, леко – да не се нараним, но раните вече са там отдолу, така че е безмислено. Скоро е доста лесно, маската поддава и е готова за сваляне. После осъзнаваме, че с маската ще падне и косата – русата, когато беше на мода, червената, когато горяхме от страст, късата, когато си мислехме, че сме различни, буклите от сватбите, плитките от детството... Пада изкуственият тен, за който прочетохме в последния брой на любимото списание, татуировката близо до сърцето, която мислехме, че значи много и синините от стара, пагубна любов... Спираме плахо, с мисълта дали отдолу пак сме ние, дали тялото, което ще се покаже няма да ни уплаши до смърт? Какво пък е още една смърт. Толкова смърт преживяхме – на мечтите, на почти незапочнал живот, на няколко дълги живота... И започваме да дърпаме кожата, да сваляме, да захвърляме по пода около нас... Изведнъж осъзнаваме, че маската не е една, а са хиляда и започват да падат като есенни листа – изсъхнали, мъртви, натежали не от сезони, а от години носене...

МАСКИТЕ:

На младата

На самоуверената

На идеалната

На справям-се-с-всичко

На домакинята

На наранената

На излъганата

На отхвърлената

На изнасилената

На сломената

На разплаканата

На уволнената

На не-си-достатъчно-добра-та

На предпочетох-другата

На „обратната”

На различната

На скъсаната

На забравената

И изведнъж цветовете се сменят, бузите поруменяват, очите се избистрят и се появява ЛИЦЕТО:

На детето

На момичето

На дъщерята

На майката

На онази-с-детската-усмивка

На мечтателката

На влюбената

На обичам-да-ходя-боса

На харесвам-луничките-на-носа-си

На щастливата

На истинската

С бръчките от смях и няколко белега от детска шарка, с изгорелия нос от онова море, когато спяхме всеки ден на плажа и обръщахме деня в нощ и нощите в ден, с дупката на веждата от онези дни, когато се борехме срещу света и никой не можеше да ни казва как да живеем, с единия крив зъб в усмивката преди да станем идеални. И тази вечер решаваме да си легнем с това лице, да си спомняме живота преди маските и да не ни стърчат краката от леглото, защото вярваме, че отдолу има чудовища, а сме си оставили пред огледалото маската на безстрашната. А утре? Утре е неделя и светът си почива, ще си починем и ние.

                                                                                 А. Маруам

Щастието в кутия

Снегът завалява. И ми става студено. Винаги когато навън става студено, се разхождам нервно из кутията си от злато. Огромна кутия от злато, с екрани вместо прозорци, които прожектират слънце когато навън вали дъжд, пускат ден или нощ по поръчка, екрани, по които никога не вали сняг. Така са програмирани. Но аз знаех, че вали, защото малка част от мен все още поглеждаше навън. Ставам нервен и искам да изляза, но снегът ме плаши. Затова паля камината и отварям кутийката със скъпи алкохоли, избирам от кристалните шишета най-златната течност и пия. 

Снегът ме плаши. 

Толкова дълго съм стоял под падащите снежинки... с нея. 

Слънцето също ме плаши. 

Толкова дълго съм стоял под парещите му лъчи... с нея. 

А дъждът - той е най-страшен, най-трудно спяхме под звуците на дъжда и под неговите хиляди, милиони, подобни на игли докосвания. 

Не пускам музика. Тя също ми напоня за нея. Особено Бах. О, как трепереше в ръцете ми, когато звучеше Бах. Пръстите ме боляха да я докосна, да я погаля, да я чуя как стене, после вие, пее, докато е в ръцете ми... 

Поглеждам към екрана на кутията и усещам снежинките от другата страна. Само веднъж, само един поглед, само с един пръст да докосна тялото ѝ, ще да ми е достатъчен да преживея снежната буря. Разтрепервам се при мисълта, че мога да го направя, че съм толкова близо. Скачам от креслото, бутам кристалната чаша с течно злато и тя се разпилява под сенките на огъня в камината. Френетично политам по стълбите, докато бъркам в джобовете на златната си жилетка, в търсене на златния ключ. Ключът към нея. 

Там съм за секунди. 

Отключвам вратата от злато, нахълтвам в празното помещение със златни стени и с треперещо тяло стигам до кутийката в средата му. За миг спирам, толкова съм близо, на една златна кутийка разстояние от нея, на една златна ключалка. Но не съм я виждал толкова отдавна, не съм я докосвал сякаш векове. Дали беше още там, където я заключих, далеч от света, от всички други, от себе си? Дали беше същата, каквато я помнеха ръцете ми, дали имаше същия аромат на щастие или се беше превърнала в гниещ труп? 

                                                    НЕ... 

Крачка назад... треперещи ръце... изпускам ключовете, цялата връзка златни ключове от помещенията в прекрасната ми златна кутийка. Вдигам ги, крачка напред. Повторение, събиране на смелост, после разкаяние, възбуда, после желание, неистово, неконтролируемо, неутолимо... Нова крачка напред и съм там. Този път – 

                                               завинаги. 

Отключвам и вдигам рязко капака. И ето я!
Затварям очи и потъвам в падащия сняг. Усещам снежинките по лицето си, по косата си, топящи се под горещите ми пръсти, които я докосват, галят, палят. Чувам мелодия, така силна и чувствена, сякаш свири самата любов изпаднала в екстаз. Цигулката е парче дърво докато не получи душа. Душата на музиканта и пръстите му водени от нея, галещи по-нежно от любовник. При търсенето на щастието е същото – докосваш, галиш страхливо и се молиш. Мелодията, любимата ни мелодия зазвучава по-силно, по-възбудено, усещам аромата на дърво, на падащ сняг и на щастие. Чувам как снежинките падат по тялото ѝ с леко като сърцебиене „туп, туп, туп”  и веднага се топят под топлината му, стичащи се като сълзи от щастие по ръцете ми. Повдигнам леко клепачи, за да видя хилядите очи, които ни гледат със съжаление, милионите, които не ни виждат и няколкото, които ни гледат с наслада... 

Щом мелодията спре, идва студът. Жарта догаря и снегът не се топи, а трупа ли, трупа, завивайки ни с ледена пелена докато спим вплетени един в друг. И така, отново и отново, мелодия, сняг, горещи лъчи, ние заедно, дъжд, преминаващ в сняг, разтопяващ кожата, мокрещ самата ни душа, мелодия, хиляди очи виждащи ни, упрекващи ни, милиони невиждащи, само няколко погледа на съпричастие...

После дойде късметът. 

Няколкото златни монети се превърщат в купчини злато, в златни кутии с прозорци, на колела, с копчета, с екрани. Гледам снега от вътрешността на златната кутия, слънчевите лъчи скривам зад пердета от злато, обличам се в злато, къпя се в него, напивам се с него. Щастлив съм, че не съм навън, че не ми е студено, че не съм гладен или жаден. Заменям живата музика със звуци, излизащи от златни кутиики, течащи по златни кабели, заменям човешкия допир, истинските усмивки и погледи с лица, гледащи ме от кутийки от злато с екрани. Топло ми е, когато поискам, хладно, когато поискам, в компания съм, винаги когато натисна златното копче, сам, когато го натисна отново. Скоро след това разбирам, че златото не може да задоволи една определена жажда у човек, носещ душа и започват въпросите. 

Дали беше късметът или Дяволът? 

Защо трябваше да се откажа от нея, за да получа всичко това? 

Защо трябваше да заменя дните си с нея, за осем часа в кутия, стоящ пред друга кутийка с екран? 

Защо слушаме музиката, вместо да я изсвирим? 

Защо се наслаждаваме на картините, а не ги нарисуваме сами? 

Защо четем за любовта, а не се обичаме? 

Защо не излезем от кутиите, не съблечем златото, не счупим екраните и не се докоснем? 

Защо щастието се измерваше в броя кутийки, които имах, а не в броя на докосванията и звучите, които издаваше тя? 

В колко кутии трябваше да я прибера, за да не си спомням за нея?

Защо снегът ми липсва повече, отколкото се страхувам от него? 

Защо като се погледна в златното огледало, виждам образа си да я държи в ръце? 

Защо все повече искам да се върна там, откъдето толкова дълго бягах?

                                                 ЗАЩО?

Защото щастието не може да се побере в кутия. Защото не може да се почувства от екрана, да потече по кабел, да се изпие от чаша. Щастието е свободно, волно, неукротимо, не може да вирее на закрито, не може да бъде заключено, защото то крещи, вие, стене, прокрадва се в съня ти, в мозъка ти, в душата ти, напомня за себе си и те кълне, че си го изпуснал. Защото кутията е затвор, било то и златен, а щастието е свобода и душата ни е ключът към нея.

Затръшвам капака на кутията, в която лежи трупът ѝ. „Студено ми е. По-важно е да се стопля, отколкото да съм щастлив” си казвам за 57-ми пореден път тази зима, пъхам ключа в изтърканата от непрестанно заключване и отключване ключалка и слизам да си сипя злато за вечеря.

                                                                                          А. Маруам