21 януари 2016 г.

Един вдъхновяващ проект. Проектът на Manu Propia

   Manu Propia или Собственоръчно създава една възхитителна онлайн книга, представяща изкуството на българските творци. Литературни произведения, илюстрации, фотографии - няколко измерения на изкуството, съчетани по невероятно въздействащ начин на всеки разгърнал една от четирите части на книгата, било то и виртуално прелистване. Разгледайте ги тук или посетете страницата във facebook - тук, Има по нещо за всеки вкус, сигурно е! 

   Шарено, красиво, вдъхновяващо и поетично. Идейно, творческо, открояващо се и СОБСТВЕНОРЪЧНО.
   
   Благодаря, че ме направихте част от Manu Propia! 

   А ето я комбинацията между А. Маруам и Цвета Петрова-Clementine и нейните прекрасни илюстрации към моите текстове. Разгледайте творчеството на Цвета Петрова на личната ѝ страница. 

  Приятно четене и наслаждаване !




Здравей, Нощ

Лежа и...
търся те, чакам те, бленувам те.

   Нощ приканваща към душевен екстаз от сънища и мечти в едно, бълнуване на самия ръб на реалността. Нощ, на границата на потъващото слънце, спускаща се бавно над град и хора. Нощ на всепроникваща тъмнина и сенки. Сенки, приканващи и никак страшни, носещи дъх на съзвездия.

   Онази нощ, която се спуска над очите на влюбените, когато се докоснат след дълго чакане. Онази нощ, която те кара да излезеш бос под звездите, просто за да видиш колко си малък в огромния свят, да се почувстваш незначим, по онзи освобождаващ начин, който ти нашепва, че цялата тежест не лежи на твоите плещи. Онази нощ, която те обгръща топло с аромат на покой и дълго чакана почивка.

   Нощта на късния януари, когато заваля първият сняг и тъмнината светеше около теб в милиарди късчета. Нощта на чакам-те-на-балкона-да-изпушим-по-цигара, нощта на нека-си-говорим-за-живота-в-другите-галактики и помниш-ли-детските-дни. Нощта на тихо тиктакащия часовник отмерващ вселените, които препродихме, докато стигнем дотук. Нощта на цветните детски сънища и влюбените обещания, изречени със страст единствено под черния плащ на мрака. Нощта, спускаща се над клепачите на уморения пътник, стигнал най-после у дома. Нощта преди да остареем, преди да се родим, преди да се открием. Нощта на запалените свещи и бавно догарящия огън в камината, когато от значение е единствено пламъкът в душите ни.

Здравей, Нощ, която не искам да свършва никога, защото ме кара да повярвам във вечността.
Здравей, Нощ, ела и легни до мен.                                                                                           


                                                                                 А. Маруам

17 януари 2016 г.

Безстрашната

 Заставаме вечер пред огледалото с размазания грим от сутринта. Под ярките флуоресцентни лампи виждаме изсъхналата, ронеща се спирала, събралия се в ситните нови бръчици грим (появили се след поредната година на мръщене дали пред компютъра, дали докато запали колата в студа, дали след като се заляхме с кафето сутринта и чорапогащника се скъса, дали след псувнята от задната кола на светофара, след като не можахме да вкараме първа с раздрънката си стара скоростна кутия), после погледът ни се спира на размазаното тук-там червило и подаващата се истинската, сивата, уморената кожа изпод боите... И докато се опитваме да измием лъжата за годините на лицето и душата, леко започваме да чоплим тук-там, първо леко, после с настървение и ярост, опитвайки се да свалим маската. Опитваме на врата, после около очите и накрая стигаме до тук, до онзи ръб, където започва косата ни. Точно тук. Започваме да чегъртаме с нокът, леко – да не се нараним, но раните вече са там отдолу, така че е безмислено. Скоро е доста лесно, маската поддава и е готова за сваляне. После осъзнаваме, че с маската ще падне и косата – русата, когато беше на мода, червената, когато горяхме от страст, късата, когато си мислехме, че сме различни, буклите от сватбите, плитките от детството... Пада изкуственият тен, за който прочетохме в последния брой на любимото списание, татуировката близо до сърцето, която мислехме, че значи много и синините от стара, пагубна любов... Спираме плахо, с мисълта дали отдолу пак сме ние, дали тялото, което ще се покаже няма да ни уплаши до смърт? Какво пък е още една смърт. Толкова смърт преживяхме – на мечтите, на почти незапочнал живот, на няколко дълги живота... И започваме да дърпаме кожата, да сваляме, да захвърляме по пода около нас... Изведнъж осъзнаваме, че маската не е една, а са хиляда и започват да падат като есенни листа – изсъхнали, мъртви, натежали не от сезони, а от години носене...
МАСКИТЕ:
На младата
На самоуверената
На идеалната
На справям-се-с-всичко
На домакинята

На наранената
На излъганата
На отхвърлената
На изнасилената
На сломената
На разплаканата
На уволнената
На не-си-достатъчно-добра-та
На предпочетох-другата
На „обратната”
На различната
На скъсаната
На забравената

И изведнъж цветовете се сменят, бузите поруменяват, очите се избистрят и се появява ЛИЦЕТО:
На детето
На момичето
На дъщерята
На майката
На онази-с-детската-усмивка
На мечтателката
На влюбената
На обичам-да-ходя-боса
На харесвам-луничките-на-носа-си
На щастливата
На истинската

С бръчките от смях и няколко белега от детска шарка, с изгорелия нос от онова море, когато спяхме всеки ден на плажа и обръщахме деня в нощ и нощите в ден, с дупката на веждата от онези дни, когато се борехме срещу света и никой не можеше да ни казва как да живеем, с единия крив зъб в усмивката преди да станем идеални. И тази вечер решаваме да си легнем с това лице, да си спомняме живота преди маските и да не ни стърчат краката от леглото, защото вярваме, че отдолу има чудовища, а сме си оставили пред огледалото маската на безстрашната. А утре? Утре е неделя и светът си почива, ще си починем и ние.


                                                                                 А. Маруам

15 януари 2016 г.

Щастието в кутия


Снегът завалява. И ми става студено. Винаги когато навън става студено, се разхождам нервно из кутията си от злато. Огромна кутия от злато, с екрани вместо прозорци, които прожектират слънце когато навън вали дъжд, пускат ден или нощ по поръчка, екрани, по които никога не вали сняг. Така са програмирани. Но аз знаех, че вали, защото малка част от мен все още поглеждаше навън. Ставам нервен и искам да изляза, но снегът ме плаши. Затова паля камината и отварям кутийката със скъпи алкохоли, избирам от кристалните шишета най-златната течност и пия. 
Снегът ме плаши. 
Толкова дълго съм стоял под падащите снежинки... с нея. 
Слънцето също ме плаши. 
Толкова дълго съм стоял под парещите му лъчи... с нея. 
А дъждът - той е най-страшен, най-трудно спяхме под звуците на дъжда и под неговите хиляди, милиони, подобни на игли докосвания. 
Не пускам музика. Тя също ми напоня за нея. Особено Бах. О, как трепереше в ръцете ми, когато звучеше Бах. Пръстите ме боляха да я докосна, да я погаля, да я чуя как стене, после вие, пее, докато е в ръцете ми... 
Поглеждам към екрана на кутията и усещам снежинките от другата страна. Само веднъж, само един поглед, само с един пръст да докосна тялото ѝ, ще да ми е достатъчен да преживея снежната буря. Разтрепервам се при мисълта, че мога да го направя, че съм толкова близо. Скачам от креслото, бутам кристалната чаша с течно злато и тя се разпилява под сенките на огъня в камината. Френетично политам по стълбите, докато бъркам в джобовете на златната си жилетка, в търсене на златния ключ. Ключът към нея. 
Там съм за секунди. 
Отключвам вратата от злато, нахълтвам в празното помещение със златни стени и с треперещо тяло стигам до кутийката в средата му. За миг спирам, толкова съм близо, на една златна кутийка разстояние от нея, на една златна ключалка. Но не съм я виждал толкова отдавна, не съм я докосвал сякаш векове. Дали беше още там, където я заключих, далеч от света, от всички други, от себе си? Дали беше същата, каквато я помнеха ръцете ми, дали имаше същия аромат на щастие или се беше превърнала в гниещ труп? 


                                                    НЕ... 


Крачка назад... треперещи ръце... изпускам ключовете, цялата връзка златни ключове от помещенията в прекрасната ми златна кутийка. Вдигам ги, крачка напред. Повторение, събиране на смелост, после разкаяние, възбуда, после желание, неистово, неконтролируемо, неутолимо... Нова крачка напред и съм там. Този път – 


                                               завинаги. 


Отключвам и вдигам рязко капака. И ето я!
Затварям очи и потъвам в падащия сняг. Усещам снежинките по лицето си, по косата си, топящи се под горещите ми пръсти, които я докосват, галят, палят. Чувам мелодия, така силна и чувствена, сякаш свири самата любов изпаднала в екстаз. Цигулката е парче дърво докато не получи душа. Душата на музиканта и пръстите му водени от нея, галещи по-нежно от любовник. При търсенето на щастието е същото – докосваш, галиш страхливо и се молиш. Мелодията, любимата ни мелодия зазвучава по-силно, по-възбудено, усещам аромата на дърво, на падащ сняг и на щастие. Чувам как снежинките падат по тялото ѝ с леко като сърцебиене „туп, туп, туп”  и веднага се топят под топлината му, стичащи се като сълзи от щастие по ръцете ми. Повдигнам леко клепачи, за да видя хилядите очи, които ни гледат със съжаление, милионите, които не ни виждат и няколкото, които ни гледат с наслада... 
Щом мелодията спре, идва студът. Жарта догаря и снегът не се топи, а трупа ли, трупа, завивайки ни с ледена пелена докато спим вплетени един в друг. И така, отново и отново, мелодия, сняг, горещи лъчи, ние заедно, дъжд, преминаващ в сняг, разтопяващ кожата, мокрещ самата ни душа, мелодия, хиляди очи виждащи ни, упрекващи ни, милиони невиждащи, само няколко погледа на съпричастие...
После дойде късметът. 
Няколкото златни монети се превърщат в купчини злато, в златни кутии с прозорци, на колела, с копчета, с екрани. Гледам снега от вътрешността на златната кутия, слънчевите лъчи скривам зад пердета от злато, обличам се в злато, къпя се в него, напивам се с него. Щастлив съм, че не съм навън, че не ми е студено, че не съм гладен или жаден. Заменям живата музика със звуци, излизащи от златни кутиики, течащи по златни кабели, заменям човешкия допир, истинските усмивки и погледи с лица, гледащи ме от кутийки от злато с екрани. Топло ми е, когато поискам, хладно, когато поискам, в компания съм, винаги когато натисна златното копче, сам, когато го натисна отново. Скоро след това разбирам, че златото не може да задоволи една определена жажда у човек, носещ душа и започват въпросите. 
Дали беше късметът или Дяволът? 
Защо трябваше да се откажа от нея, за да получа всичко това? 
Защо трябваше да заменя дните си с нея, за осем часа в кутия, стоящ пред друга кутийка с екран? 
Защо слушаме музиката, вместо да я изсвирим? 
Защо се наслаждаваме на картините, а не ги нарисуваме сами? 
Защо четем за любовта, а не се обичаме? 
Защо не излезем от кутиите, не съблечем златото, не счупим екраните и не се докоснем? 
Защо щастието се измерваше в броя кутийки, които имах, а не в броя на докосванията и звучите, които издаваше тя? 
В колко кутии трябваше да я прибера, за да не си спомням за нея?
Защо снегът ми липсва повече, отколкото се страхувам от него? 
Защо като се погледна в златното огледало, виждам образа си да я държи в ръце? 
Защо все повече искам да се върна там, откъдето толкова дълго бягах?


                                                 ЗАЩО?


Защото щастието не може да се побере в кутия. Защото не може да се почувства от екрана, да потече по кабел, да се изпие от чаша. Щастието е свободно, волно, неукротимо, не може да вирее на закрито, не може да бъде заключено, защото то крещи, вие, стене, прокрадва се в съня ти, в мозъка ти, в душата ти, напомня за себе си и те кълне, че си го изпуснал. Защото кутията е затвор, било то и златен, а щастието е свобода и душата ни е ключът към нея.

Затръшвам капака на кутията, в която лежи трупът ѝ. „Студено ми е. По-важно е да се стопля, отколкото да съм щастлив” си казвам за 57-ми пореден път тази зима, пъхам ключа в изтърканата от непрестанно заключване и отключване ключалка и слизам да си сипя злато за вечеря.


                                                                                          А. Маруам