сол.

небеса.

Срядата е път през спомените и
дъжд без синева,

но не е сива от тъга и мъка,

а защото ти е дала всичкото си синьо,

дето се е побрало в очите ти..

Разхождам се из миналото,

мисля, че с радост ти го е дала

понякога мързи я да синее или просто си измислям, защото

от край време ти си моите

небеса.

                                                                 А. Маруам

не разказвай.

начала.

Понеделник

се събужда със слънце.

В училище ни разказваха за новите начала –
пролет и утро. Празна страница
почти.

Днес е едно от тях

с чиста коса и измита неделя

с чисто сърце.

Да не ми тежиш на хубавото време

понеделник ми е почивен

с прогноза слънце и без теб

за вторник ще мисля утре.

                           А. Маруам

some day.

True.

True friendship could come in so many different shapes and forms. Could be a girl with fire in her hair and twisted eyes. 

Or new-hair-color-every-fuckin’-season-girl, could be also nearsighted or neurotic… 

Or a peaceful kiss on the forehead, or a frantic laughter over an indecent, dirty joke. Could come in the shape of a friend’s couch where you lay your tired head to rest or the biggest piece of your favorite homemade cake. Could be a long birthday wish or an old and hideous high school photo.

True friendship is not about the sex or gender, it is about bounding soul, understanding with a single sight. It's about late night conversations about the stars, or the planets, or the love of the food…

True friendship is about remember by heart the exact same quotes from your favorite series and use it with one voice, or lighting you a cigarette while driving...

It is about sharing the last drop of wine, or high five across the table.

                                                                                                           A. Maryam 

Чаши чай с лайка и сълзи

На Н. И.

Познаваме се отдавна и много чай сме изпили заедно. Но онзи чай със сълзите го помня най-добре. Много пъти сме пили от него през годините. Аз пия де, а ти разказваш и само от време на време го разбъркваш. И чая, и разговора, защото най-тежките разкази никога не са гладки и често губят нишката си... Пиша от името на рамото, на което плачеше тя, от името на съвестта, която често повишаваше тон, от името на нейните рани, които нося и аз, защото в приятелството всичко е споделено.

Обръщам се към НЕГО, към теб, онзи, който „звънна, за да каже, че не я обича”...

Истината е, че май само нея си обичал. И факта, че тя дойде в живота ти, когато ти вече се беше развалил от живеене и душата ти се разпадаше от пагубната за душите  разруха, ти помогна толкова безвъзвратно да я изгубиш. Завинаги. Мислих много, дали липсата на пример в семейството (надявам се, че мама и тате не са те гушкали достатъчно, защото не вярвам, че си заслужавал) е пробудил тази липса на чувства у теб. А тя се чудеше как може да нямаш приятели и се почувства истински специална, когато споделяше с нея и я допусна до черната си душа, а трябваше да бяга, бяга далече, щом веднъж надзърна вътре. А тя беше черна, черна, от онези най-черните, които са така родени, защото нищо на света не почерня така една човешка душа. Човешка – силно казано. Една маниакална жажда за власт и покоряване, в която няма място за приятелство, честност, а любовта – по-скоро термин от извратената ти икономика, а не чувство... Да разкарваш любовници, дори и чужди, когато си още дете, сигурно ти е изградило погрешни ценности в съзнанието. И точно това съзнание бъркаше любовта с тормоз, ласките с грубост, уж любовни, а всъщност раняващи и тялото и душата ѝ. А тя седеше, пиеше чай и търпеше тихичко, ако не бяха сълзите, онези издайническите, нямаше да ви разкавам сега... Не знам как, но изведнъж спря да брои лъжите, жените, невърнатите обаждания, съобщенията с надпис „прочетено” и седящи и до днес без отговор. Спря да брои провалените рожденни дни, всички празници, които развали или просто не дойде, сълзите спряха да болят и се превърнаха в яд... 

Разказваше ми понякога и за властта. А властта, тя май е най-лошото ти „качество”. Тази, която мислеше, че притежаваш над нея, която упражняваш всеки ден и те побърка факта, че ти се изплъзна. Ти не обичаш, ти МРАЗИШ.

И си САМ, безкрайно сам. Ядеш сам. Спиш сам. Животът ти е един безкраен режим по часове, в който няма място за топлина... А момче, тя е огън!

И го знаеш, и се разкайваш, и аз знам, че е твърде късно. Защото като всеки огън, тя може да се възпламени и след години, дори от пепелта. А ти ще си се разрушил от самота.  

И чаят пак ще е топъл и сълзите, които ще пълнят чашите, ще са от смях. 

                                                                               А. Маруам

Ако днес вали

Тъмното небе сутрин и мирисът на мокър асфалт, винаги ме карат да се усмихвам. Не се мръщя, че ще си намокря косата, радвам се, че ще се разходя под дъжда. 

Знаете ли, някои хора си нямат дъжд. Както някои си нямат сняг. Както някои си нямат палми пред къщата. Или пък червени обувки, или пък средновековен замък (ау, да имах средновековен замък!), или купчинки пари, или диамантени обеци, или любим. 

Затова май е по-добре да се радваме на това, което имаме, пък било то и дъжд. Защото можеше да го няма и да изгаряме под слънцето. Едното нямаше да е толкова хубаво без другото. 

Само един дъждовен ден може да ни накара да закопнеем по слънчевите лъчи и да им се насладим, когато ни погалят. Или когато ни погали любим, или тате по главата, сутрин на закуска.

Важно е какво имаме сега, какво сме имали преди и какво ще имаме занапред. 

И не, не става въпрос за онези неща, които обличаме, караме, ядем или харчим. А онези, които ни радват, разплакват, които прегръщаме силно до болка и никога не искаме да пуснем. 

В Египет казват, че сълзите са разхищение на вода... Не казват нищо подобно за усмивките. Живея в град, в който падат по 12000 литра дъжд на квадратен метър на година, но не спирам да си го повтарям... и излизам под дъжда.

                                                                                                                                                                                                      А. Маруам

Бяла стая

Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла. 

Успокояваща. 

И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.

В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти. 

Наркотично. 

И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща. 

Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те прегръща нищо не може да те нарани. 

Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от ожулени колене дете, 

прегръдката на любовница, късно през нощта, 

прегръдката на приятел, с тихи думи ''всичко е наред'', 

прегръдката на любима след дълга раздяла... 

Твоята прегръдка. 

Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.

Успокояващо. 

След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба...