Мекота. Мекота
където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла.
Успокояваща.
И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те
кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб.
Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.
В началото беше
яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не
да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е
прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти.
Наркотично.
И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка,
топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата.
Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш
се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща.
Светлина, топлина и мекота те
обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне
ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли
ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от
всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те
прегръща нищо не може да те нарани.
Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от
ожулени колене дете,
прегръдката на любовница, късно през нощта,
прегръдката на
приятел, с тихи думи ''всичко е наред'',
прегръдката на любима след дълга
раздяла...
Твоята прегръдка.
Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.
Успокояващо.
След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а
ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази
прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба...
