Чаши чай с лайка и сълзи

На Н. И.

Познаваме се отдавна и много чай сме изпили заедно. Но онзи чай със сълзите го помня най-добре. Много пъти сме пили от него през годините. Аз пия де, а ти разказваш и само от време на време го разбъркваш. И чая, и разговора, защото най-тежките разкази никога не са гладки и често губят нишката си... Пиша от името на рамото, на което плачеше тя, от името на съвестта, която често повишаваше тон, от името на нейните рани, които нося и аз, защото в приятелството всичко е споделено.

Обръщам се към НЕГО, към теб, онзи, който „звънна, за да каже, че не я обича”...

Истината е, че май само нея си обичал. И факта, че тя дойде в живота ти, когато ти вече се беше развалил от живеене и душата ти се разпадаше от пагубната за душите  разруха, ти помогна толкова безвъзвратно да я изгубиш. Завинаги. Мислих много, дали липсата на пример в семейството (надявам се, че мама и тате не са те гушкали достатъчно, защото не вярвам, че си заслужавал) е пробудил тази липса на чувства у теб. А тя се чудеше как може да нямаш приятели и се почувства истински специална, когато споделяше с нея и я допусна до черната си душа, а трябваше да бяга, бяга далече, щом веднъж надзърна вътре. А тя беше черна, черна, от онези най-черните, които са така родени, защото нищо на света не почерня така една човешка душа. Човешка – силно казано. Една маниакална жажда за власт и покоряване, в която няма място за приятелство, честност, а любовта – по-скоро термин от извратената ти икономика, а не чувство... Да разкарваш любовници, дори и чужди, когато си още дете, сигурно ти е изградило погрешни ценности в съзнанието. И точно това съзнание бъркаше любовта с тормоз, ласките с грубост, уж любовни, а всъщност раняващи и тялото и душата ѝ. А тя седеше, пиеше чай и търпеше тихичко, ако не бяха сълзите, онези издайническите, нямаше да ви разкавам сега... Не знам как, но изведнъж спря да брои лъжите, жените, невърнатите обаждания, съобщенията с надпис „прочетено” и седящи и до днес без отговор. Спря да брои провалените рожденни дни, всички празници, които развали или просто не дойде, сълзите спряха да болят и се превърнаха в яд... 

Разказваше ми понякога и за властта. А властта, тя май е най-лошото ти „качество”. Тази, която мислеше, че притежаваш над нея, която упражняваш всеки ден и те побърка факта, че ти се изплъзна. Ти не обичаш, ти МРАЗИШ.

И си САМ, безкрайно сам. Ядеш сам. Спиш сам. Животът ти е един безкраен режим по часове, в който няма място за топлина... А момче, тя е огън!

И го знаеш, и се разкайваш, и аз знам, че е твърде късно. Защото като всеки огън, тя може да се възпламени и след години, дори от пепелта. А ти ще си се разрушил от самота.  

И чаят пак ще е топъл и сълзите, които ще пълнят чашите, ще са от смях. 

                                                                               А. Маруам