Те нямат имена

 "Те нямат имена" е поредица от кратки разкази, която ми хрумна след разговор с приятелка. 

 Идеята е да опиша моменти със случайно измислени герои, които да показват какво се крие в съзнанието и душата на хората, с които се разминаваме всеки ден на улицата, в градския транспорт, редим се зад тях на опашката в магазина. 

Замисляли ли сте се за тези хора? 

Какво правят вечер у дома си, зад затворените врати и прозорци? 

Какви тайни крият или какви обсесии ги измъчват? 

Вярвам, че всеки човек таи в душата си демони и вярвам, че ако се поддадем на тези демони и ги оставим да ни завладеят се случват някои от нещата разкавани тук. Разбира се с голяма доза въображение и пречупено през моето съзнание. 

III. Бяла стая 

Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла.

Успокояваща. 

И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.

В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти. 

Наркотично. 

И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща. 

Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те прегръща нищо не може да те нарани. 

Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от ожулени колене дете, 

прегръдката на любовница, късно през нощта, 

прегръдката на приятел, с тихи думи ''всичко е наред'', 

прегръдката на любима след дълга раздяла... 

Твоята прегръдка. 

Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.

Успокояващо. 

След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба...

                                                                                  А. Маруам

***

II. Дълбоко

Тъмнината. Тъмнината беше навсякъде. И така му напомняше за нея. Бързаше да се прибере, за да бъде с нея. 

Отново. 

Или за последен път. 

Когато наближи притихналата тъмна къща вече трепереше от желание. 

Неконтролируемо. 

Жестоко. 

Изпълващо.

Отключи бавно и тихо, може би беше заспала вече, искаше да я изненада. Влезе и леко затвори вратата. Пусна всички резета и превъртя ключа. Никой не трябваше да ги безпокои. Тази нощ бяха само тя и той. 

Едно. 

Взе

стълбите 

бързо, 

но 

безшумно. 

И ето най-накрая беше пред вратата на стаята ѝ. Тяхната стая. Знаеше, че го чака вътре, усещаше присъствието ѝ от другата страна на вратата. 

Влезе тихо и погледна в мрака. Знаеше, че е там където беше и по-рано, но въпреки това се уплаши да не е изчезнала. Толкова дълго я беше търсил. Толкова дълго я беше чакал. Толкова време беше нужно, за да му се довери. Неговата Единствена. Тази, която щеше да го отведе до края.

Беше там, разбира се. 

Скоро очите му свикнаха с мрака. Толкова дълго време беше прекарал заобиколен от него. Вътре и вън от душата му. 

И ето я. 

Извивките на тялото, което до болка познаваше, бяха там. Тихото дишане. 

Лекото потрепване на клепачите. 

Всичко се избистри ясно пред очите му. 

Приближи се бавно, облизвайки устни. Предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита след малко. 

Когато стигна до високото легло в средата на стаята, вече не можеше да укроти треперенето на ръцете и бруталните удари на превъзбуденото си сърце. 

Прокара ръка по голия крак пред себе си и вдиша дълбоко аромата ѝ, който нямаше как да забрави. 

Беше се събудила мигновено, дишаше тежко и дълбоко, гледайки го с огромните си красиви очи. 

Знаеше какво следва и, по дяволите, искаше вече да се случи. Толкова дълго беше чакала. 

И той го знаеше. Беше го чакала, молила, умолявала, а той все беше удължавал агонията и на двама им. 

Е, нямаше да чакат повече и тя го знаеше, разбра го в мига, в който ръката му погали крака ѝ. 

Започна бавно, докосвайки ръбовете ѝ, леко, много леко. Тя се извиваше и гърчеше под ръцете му, трепереше и се потеше. Кожата ѝ, нежната ѝ, гладка кожа лъщеше под пръстите му. 

Първият път, когато се потопи изцяло в нея, тя извика, а той извика заедно с нея. 

Беше. 

Толкова. 

Хубаво. 

Усещане, по-силно и по-завладяващо от всяко друго в човешкия живот. 

Сливане и тотален, абсолютен контрол. 

Едновременно. 

Контрол над нея, над него, над самия живот. Чувството беше повече от прекрасно. Беше могъщо. 

Направляваха го животински истинкти, защото нищо човешко не може да те накара да правиш това. 

Мокро. 

Мръсно. 

Мрачно. 

Той потъваше в нея изцяло, напълно.  Докато беше в нея, чувсташе екстаз, извън нея – копнееше за още. Да влезе все

по-дълбоко 

и 

по-дълбоко. 

Всеки път когато я пронизваше, тя крещеше силно, опитваше да си поеме въздух жадно. Това бяха най-сладките звуци, които някога някой беше чувал... Огромна стоманена сила срещаща гладка, мека, бяла кожа... Нямаше шанс. Последният тласък сякаш достигна самото ѝ сърце, което накрая намери покоя, за който тя го молеше толкова отдавна. Тялото ѝ замлъкна и потече по него като река, заваля като дъжд по ръцете му. 

Беше навсякъде. 

Той се изправи бавно, изтощен от наслада и избърса острието на ножа. Наведе се да я целуне по челото. Кръвта и изтичаше капка по капка по пода, а големия разрез на шията, зееше като зловеща усмивка.

                                                                                         А. Маруам 

                                                   ***

I. Като шоколад

Свещи. Имаше свещи навсякъде. Светлината струеше от всеки ъгъл, по пода капеше восък като разтопена плът, съскаща, смърдяща. Стаята напомняше храм по време на жертвоприношение, от онези преди векове, които омилостивяват богове или ги призовават да слязат на земята и да се разходят сред грешните си поклонници. С високите си тавани, към които се издигаше пушекът от свещите, напомняше сборище на сиви духове тануващи съблазнително между сенките високо горе. Въздухът миришеше на изгорял восък и горящо желание. Не порникваше естествена светлина, но беше нощ, защото само нощта призовава човек към покоя, към който тя се приближаваше. Топлината я приканваше да се съблече и да се разходи из пламтящата стая преди да пристъпи към ваната в средата ѝ. Тя стоеше там като олтар, заобиколена от огън и мрак, метална и лъщяща като трон от злато, чакащ своя крал. Свали черния плащ и пристъпи бавно, сякаш със страх и съмнение, а всъщност с неконтролируема възбуда и трептящо желание да я достигне. За пръв път имаше толкова много. За пръв път щеше да стигне до края, до апогея, до самия връх на желанието си. Стъпваше на пръсти, сякаш се боеше да не събуди отдавна заспали демони, сякаш нарушаването на тишината би развалило момента на заспалата дълбоко в нея наслада. Стигна до ръба на ваната и го стисна здраво. Поглеждайки в нея, загуби равновесие от вълнение и трепет премина през цялото ѝ тяло. Не знаеше дали ще може да прекрачи ръба и да се потопи в блестящата течност. А искаше... Започна да обикаля като лешояд над изгнил човешки труп, вонята беше почти същата... Прокара пръсти по гъстата и лъскава течност, потопила само върховете им, като език опитващ нов вкус. Течност гъста и топла като разтопен шоколад и почти толкова вкусна. Много по-вкусна, утоловаща определена жажда и глад. Стигнала от другата ѝ страна взе решението, което щеше да промени всичко. Отлепи стъпалото си от пода и бавно до издигна до ръба на ваната. С дългия си, оформен в перфектен шпиц крак прекрачи границата на ръба и потъна плавно във ваната. Малко по малко цялото ѝ тяло се потопи в изкрящата течност. Обгръшаше я плътно и горещо, като ръце на любовник, като плътно пасваща ръкавица, като бавното действие на наркотик се разливаше по цялото ѝ тяло. Пропиваше се през порите ѝ и се вливаше направо в организма ѝ, караше я да трепери, да свива пръстите на кратата си и да впива нокти в ръба на ваната в опит да не избухне от наслада. Потърка с ръце бедрата и раменете си в опит да втрие всяка молекула от течноста по-бързо по кожата си. Извади бавно едната си ръка на похърхността и започна да наблюдава как течността капе на гъсти, едри капки от нея, стичаща се като река по кожата ѝ бавно и тежко. Разпери пръсти и те заблестяха мокри на светлината на свещите. Бавно ги приближи към носа си и вдиша аромата. Настръхна въпреки топлината. Премести ги малко по-надолу към устните си, усмихна се леко и после ги разтвори бавно. Връщане назад от този момент нямаше. Вкара показалеца и средния си пръст в устата и бавно ги облиза, като смучеше с наслада всяка капка от течността. Клепачите ѝ затрепериха от удоволствието, което ѝ донесе вкуса. Отпусна се и затвори очи. Течността изстиваше бавно, но прегръдката оставаше все така топла. След няколко минути се реши. Пое дълбоко дъх, вдиша всичкия изгорял восък, аромат и пушек, напълни дробовете си с призраци и отвори очи. Падането към дъното беше бавно и нежно, сякаш полагаше глава, натежала от съня, на удобна възглавница. Потопи се цялата точно както трябваше. Точно както искаше. Точно както ѝ беше наредено. За няколко секунди течността се успокои и повърхността изглеждаше гладка като огледало. Отразяваше с лъскави сенки пламъците на свещите и тогава когато и самият въздух беше затаил дъх в очакване, средата на повърхността се разцепи и от недрата избухна фигура в целия си ръст, жадна за въздух и мрак. Изправи се бавно в реки от тъмна течност стичащи се по перфектно тяло, капеща във всички посоки, разливаща се извън границите на ваната, като безмълвни сълзи – бавно и тежко. Без трепет, без колебание прехвърли крак през ръба и стъпи на тъмния дървен под. Бавно и вече не на пръсти тръгна към прозореца. Вече нямаше за кого да пази тишина, всички демони бяха будни и гледаха към нея. Стигна прозореца и впи мокри пръсти в завесите. Дръпна ги с един замах и пълната бяла луна освети целия пламтящ храм. Обърна се и духна най-близката свещ, всички остнали изгаснаха мигом след нея. Закрачи бавно и самоуверено към вратата. Остана само сивият дим на изгорели призраци и тъмночервените стъпки кръв по пода блестящи под белите лъчи на луната.

                                                                                         А. Маруам