Лежа и...
търся те, чакам те, бленувам те.
Нощ приканваща към душевен екстаз от сънища и мечти в едно,
бълнуване на самия ръб на реалността. Нощ, на границата на потъващото слънце,
спускаща се бавно над град и хора. Нощ на всепроникваща тъмнина и сенки. Сенки,
приканващи и никак страшни, носещи дъх на съзвездия.
Онази нощ, която се спуска над очите на влюбените, когато се
докоснат след дълго чакане. Онази нощ, която те кара да излезеш бос под
звездите, просто за да видиш колко си малък в огромния свят, да се почувстваш
незначим, по онзи освобождаващ
начин, който ти нашепва, че цялата тежест не лежи на твоите плещи. Онази нощ,
която те обгръща топло с аромат на покой и дълго чакана почивка.
Нощта на късния януари, когато заваля първият сняг и
тъмнината светеше около теб в милиарди късчета. Нощта на
чакам-те-на-балкона-да-изпушим-по-цигара, нощта на
нека-си-говорим-за-живота-в-другите-галактики и помниш-ли-детските-дни. Нощта
на тихо тиктакащия часовник отмерващ вселените, които препродихме, докато
стигнем дотук. Нощта на цветните детски сънища и влюбените обещания, изречени
със страст единствено под черния плащ на мрака. Нощта, спускаща се над
клепачите на уморения пътник, стигнал най-после у дома. Нощта преди да
остареем, преди да се родим, преди да се открием. Нощта на запалените свещи и
бавно догарящия огън в камината, когато от значение е единствено пламъкът в душите ни.
Здравей, Нощ, която не искам да свършва никога, защото ме
кара да повярвам във вечността.
Здравей, Нощ, ела и легни до
мен.
А. Маруам
