Тъмното небе сутрин и мирисът на мокър асфалт, винаги ме карат да се усмихвам. Не се мръщя, че ще си намокря косата, радвам се, че ще се разходя под дъжда.
Знаете ли, някои хора си нямат дъжд. Както някои си нямат сняг. Както някои си нямат палми пред къщата. Или пък червени обувки, или пък средновековен замък (ау, да имах средновековен замък!), или купчинки пари, или диамантени обеци, или любим.
Затова май е по-добре да се радваме на това, което имаме, пък било то и дъжд. Защото можеше да го няма и да изгаряме под слънцето. Едното нямаше да е толкова хубаво без другото.
Само един дъждовен ден може да ни накара да закопнеем по слънчевите лъчи и да им се насладим, когато ни погалят. Или когато ни погали любим, или тате по главата, сутрин на закуска.
Важно е какво имаме сега, какво сме имали преди и какво ще имаме занапред.
И не, не става въпрос за онези неща, които обличаме, караме, ядем или харчим. А онези, които ни радват, разплакват, които прегръщаме силно до болка и никога не искаме да пуснем.
В Египет казват, че сълзите са разхищение на вода... Не казват нищо подобно за усмивките. Живея в град, в който падат по 12000 литра дъжд на квадратен метър на година, но не спирам да си го повтарям... и излизам под дъжда.
А. Маруам
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Каквото и да ви хрумне след написаното тук, напишете го, нямам търпение да го прочета ( :